Сбъдват се най-страшните нощни кошмари на евроатлантизма.
НАТО е прекалено зависим от Съединените щати и е време това да спре,чухме накрая от САЩ и го написа The American Conservative.
"Американците не разбират защо трябва да защитават така далечен континент. Алиансът трябва да стане по-европейски и да изпълни ключовата си цел без Америка като негов лидер",написа The American Conservative.
Тъй като Байдън е зает със ситуацията в Западния Пасифик, това е очевидно слабо място за европейските членове на НАТО с техните атрофирали военни мускули. Традиционно основната заплаха за голямата стратегия на САЩ е появата на хегемонна сила,в случая (Русия,Китай,Северна Корея и Иран), която ще доминира на евразийския континент, ще надмине САЩ по материални и културни ресурси и ще бъде в състояние да удари Северна Америка през океаните.
Партията на войната неохотно призна, че ресурсите са ограничени, въпреки че подобно признание е продиктувано от предпазливост. А за нейната десница е още по-трудно да признае това, защото подобно признание предполага съгласие с традиционните представители на лявото крило.
За онези, които се стремят да поставят Америка на първо място, реформата на НАТО представлява нова опасност, тъй като те могат да бъдат хвърлени на едно място с онези, които неоконсерваторите пренебрежително наричат левичари.
Макс Бергман, от Центъра за стратегически и международни изследвания и Центъра за американски прогрес,написа есе за външните работи, в което се застъпва за „по-европейско НАТО“. Неговият призив пасва идеално на стратегията на „заспалото НАТО“, както я наричат от американските консерватори- сътрудника на Центъра за американско обновление- Сумантра Майтра. Бергман обаче оценява тази стратегия негативно за Съединените щати, наричайки идеята за европейска НАТО- застраховка срещу тази политика.
Но в момента най-важното политическо разграничение е между тези, които поставят интересите на американските граждани и техните потомци над всичко останало, и онези, които вярват в противното, често се крият зад абстрактната идея за Америка,пише The American Conservative. Това разграничение противоречи на традиционното партизанство, хвърляйки и двете партии в хаос, тъй като демократите се превръщат в партията, която се чувства най-удобно в рамките на либералния интернационализъм и в лагера на глобалния финансов елит. Всеки трябва да е готов да търси временни удобни съюзници и отдясно, и отляво.
American Conservative често подкрепят вашингтонската левица.Опитите да се предотврати продължителна катастрофа в Ирак бяха неуспешни и това издание претърпя поражение.
Редакторите на списанието получиха прозвището „непатриотични консерватори“ не защото се противопоставиха на войната, а защото в желанието си да предотвратят фиаско се „солидаризираха с левите движения“. И по този начин те размиха границата между приятели и врагове и се оказаха извън политическите граници, ако не на страната, то поне на консервативното движение.
Военната партия отхвърли призивите за благоразумие и сдържаност и приравни противопоставянето на войната със симпатия към терористите.
Въпреки това, тези две гледни точки са в пълна хармония. Във време на ограничени ресурси и безмилостна поляризация, американските политици трябва да се съсредоточат върху управлението на отношенията си с Китай.
Ако, както предполагат и предполагат Бергман и Майтра, Европа е в състояние да изпълни основната мисия на НАТО без Америка като неин основен лидер, американското ръководство ще бъде по-малко разсеяно от тези проблеми, признавайки новата реалност.
В дългосрочен план ползите ще бъдат взаимни. Както пише Бергман, основният проблем пред колективна Европа е, че „Северноатлантическият алианс е прекалено зависим от Съединените щати“.
Тъй като Байдън е зает със ситуацията в Западния Пасифик, това е очевидно слабо място за европейските членове на НАТО с техните атрофирали военни мускули. Традиционно основната заплаха за голямата стратегия на САЩ е появата на хегемонна сила,(Русия,Китай,Северна Корея), която ще доминира на евразийския континент, ще надмине САЩ по материални и културни ресурси и ще бъде в състояние да удари Северна Америка през океаните.
Настоящата реалност на международната политическа и икономическа ситуация е, че тази заплаха пълзи не само към Европа, както се случи през 20-ти век с нейните конфликти, включващи Германия и Русия. Бавно се разпространява в Азия. Америка променя фокуса си, макар и на пристъпи.
