Ще разгледаме и една премълчавана и прикривана част от нашата история-с аланите и унищожаването на Западната римска империя.
През 455 год. алани и вандали довършват остатъците и разрушават столицата на "света"-Рим. Император Валентиниан е убит при дворцов заговор и трона на Западната римска империя е узурпиран от сенатора Петроний Максим, който се жени за вдовицата на Валентиниан, Лициния Евдоксия.
Императрицата повиква на помощ аланите и вандалите на крал Гейзерик. Той с готовност се отзовава и алани и вандали слагат края на Западната Римската империя.Да разберем това ли е една от историческите причини за лошото и неприязнено отношение на Запада към съвременна България и защо официална София по принцип се спотайва по въпроса за родството Осетия,а сега Алания и прикрива големи епизоди от нашата история.
Вардапет Гевонд през (VIII век) приравнява сарматите с българите. От цялостният контекст на творбата му, се вижда ясно че говори за същите територии владени от Стара Велика България. В същият дух е и съобщението на Арабския летописец Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей (1226-1286):
"Народът на този брат, който били скити, ромейте, наричали българи".
"Българите се делят на три дяла: Един от тях се нарича Берсули, другият Есегел а третият Булгар".
Михаил Сирийски също споменава Берсилите, но ги нарича Алани...
Това безспорно е заради близостта между езиците на древните Алани и Българи, както и това че и двата народа са от Понтийският-(Източно Средиземноморски Расов Тип), характерен изключително за иранските народи, и в частност Българите. Разпространен е в Поволжието, на Балканите, В Украйна, Кавказ и на отделни места в централна Азия.
"... Два други братя дошли в страната на аланите, наречена Берсилия...".
Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей, също поставя знак за равенство между Барсилия и Алания. Това може да ни наведе на мисълта че Берсилите и аланите всъщност са едно и също българско племе:
"...Два братя достигнали, страната на Аланите, която е Барсилия.
Сарматите са ираноезични племена,обитаващи от 3 в.пр.н.е. до 4 в.,а и по-късно района от река Волга на изток до р.Дунав.Тази територия е известна по това време като Сарматия и е позната също така като западната част на Голяма Скития.Най-известни и силни сарматски племена били аланите,роксолани,аорси, масагети, савромати,барсили,есегели,язиги,агацири,сираки и др.
Аланите са ираноезично,сарматско племе.Били описвани като неукротими, храбри,вечно войнствени.Те живеели в Предкавказието,Северното Причерноморие, и дори в района на Долен Дунав.След като покорили съседните сарматски народи, постепенно аланите им наложили и името си.
В резултат на българо-хунската инвазия през 4 век,част от сарматите и аланите стават съюзници на Атила,а други се присъединяват към готите , по пътя им на запад. Аланите и сарматите играят ролята на авангард при завладяването на територията от Азовско море до Алпите,Атлантическия океан,и Пиринеите по пътя към Северна Африка и Картаген.
Според "Джагфар Тарихъ",на въпрос на халифа Омар,относно произхода и родината на българите Бат Баян отговаря,че предци на българите били основно сарматите и те са населявали земята,която преди това се е наричала Балънджер (Барсилия),Джеремен или Себер.
Парадокса-"Българите в Италия са около 120 000 души по данни от българското посолство".
Според официалната статистика те са 33 477 души (2007).
Символ на българското наследство на Апенините е откритият на 8 юни 2016 година триметров паметник на кан Алцек.
Д-р Винченцо Д’Амико казва, че липсата на по-задълбочени предишни трудове и изобщо на отсъствието на интерес по тази тема са затруднили работата му. Той е учуден от факта, че никой преди него не е обърнал внимание на ролята на българите за оформянето на съвременната италианска нация, за демографския ефект и за приноса в селското стопанство.
Д-р Д’Амико официално описва заселването на българите в Италия още от V век, когато Атила от рода Дуло завзема територии в северната част на Апенинския полуостров.
На 400 км южно от Рим се намира градчето Челе ди Булгерия. Планината, под която е разположено градчето, се нарича „България”.
Винченцо Д’Амико пише и за приноса на българите:
„Те българите се отплащат с многообразното ново въздигнато достойнство, с отдаването на нова девствена и дива кръв, на физическия динамизъм и бойния дух, които те преливат в благородните но изтощени артерии и вени на западащия унил италиец от ранното средновековие, като по този начин съживиха старата добродетел на римската универсалност”.
За Кхан Алцек пише франкският летописец Фредегар в „Gesta Dagoberti I regis francorum”:
„В това време българският княз на име Алцек (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото царство. Според Теофан Изповедник, преди да се заселят там, водените от Алцек българи преминават през Равена и Пентиполи.
Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, (Сепино, Бояно и Изерния в регион Молизе, централна Италия) и по други градове в своята територия, а самаго Алцек назначил за gastaldius-управител.“
Българите запазили религиозните традиции, но под влиянието на лангобардските, франкските и църковните феодали постепенно приемат християнството.
Очевидно не са загубили връзки с метрополията,защото след християнизирането им сред тях се разпространяват манихейството и богомилството, добре познати в нашите земи.
Българите в Италия закономерно са католици и се явяват бариера срещу погърчването на българите по време на Турското робство по нашите земи.
От XVII век стотици български момчета учат богословски науки в различни семинарии, колежи и школи на католически ордени в Италия и живеят в манастирите около тях. След тяхното свещеническо ръкополагане, част от тях се завръщали в България,а някои са достигали до средите на висшето духовенство във Ватикана.
Благодарение на първите български католически епископи Петър Солинат и Илия Маринов много момчета от Чипровци и павликянски села от Дунав до Пловдив през XVII век получават образованието си в „Илирийския колеж“ в Лорето и в „Климентския колеж“ в Рим с шест годишни стипендии.
Известни българи учили в колежите през XVII век са католическите епископи останали в нашата история – Филип Станиславов, Петър Парчевич и Петър Богдан. По късно там са учили Кръстьо Пейкич и Павел Гайдаджийски.
Петър Богдан се смята за първият дипломиран българин с висше образование, а Павел Гайдаджийски – един от най-образованите българи през ХVІІІ век.
Възпитаници на „Конгрегацията за пропаганда на вярата“ в Рим през XIX век са павликянските книжовници Яко Яковски и Петър Арабаджийски.
Източници:
Otto Maenchen-Helfen, Die Welt der Hunnen. Wiesbaden 1997
Christopher Kelly, Attila the Hun. Barbarian Terror and the Fall of the Roman Empire. London 2008.
Maenchen-Helfen, S. 77.
http://www.boudicca.de/jordanes3-e.htm
Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0. с. 79 – 80.
Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 30.
Йордан, „Гетика“, 178
За Алцек (Alzeco) може да се прочете на английски в книга 5, капител 29 на Павел Дякон История на лангобардите.
Винченцо Д`Амико. Българите, живеещи в Италия през Късното средновековие. Рим. 1942
I Bulgari stanziati nelle terre d'Italia nell'Alto Medio Evo, Vincenzo D'Amico
Dillon, John B. „Bulgars“. Medieval Italy: An Encyclopedia, ed. Christopher Kleinhenz. London: Routledge, 2004.
D'Amico, Vincenzo. I Bulgari trasmigrati in Italia nei secoli VI e VII dell’era volgare e loro speciale diffusione nel Sannio. Campobasso, 1933.
Теофан Изповедник, „Хронография“.
Bernard S. Bachrach, A History of the Alans in the West, from their first appearance in the sources of classical antiquity through the early middle ages, University of Minnesota Press, 1973;Георгий Тогойты, Журнал «Филиуаег», 1972, с. 86-88.
Arrian's battle array
Живко Войников, Българо-осетински аналогии във фамилните и личните имена. https://s23.postimg.org/aze2tqr9n/2fec9d793e3d.jpg?noredir=1Царевич Вахушти. География Грузии. Тифлис. Типография К. П. Козловскаго, Головинск. просп., № 12. 1904.Справка: Россия и Грузия — история взаимоотношенийЮжная Осетия: многолетний конфликт
Республика Южная Осетия на сайте МИД РФГазета «Советская Осетия», 7.06.1989 г. Вологэсес inscriptionArrian's reportStrabo and Hou Han Shureferences discussedAlano dog breed Caucasus Today: OssetsBrief histories of the pre-Imperial Iranian peoples, Dr Oric BasirovThe Alans ;https://bg.wikipedia.org/Alemany, Agustí. Sources on the Alans: A Critical Compilation. Brill Academic Publishers, 2000. ISBN 90-04-11442-4. с. 3.Голб, Norman and Omeljan Pritsak. Khazarian Hebrew Documents of the Tenth Century. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1982.Hill, John E. 2003. „Annotated Translation of the Chapter on the Western Regions according to the Hou Hanshu.“ 2nd Draft Edition. Yu, Taishan. 2004. A History of the Relationships between the Western and Eastern Han, Wei, Jin, Northern and Southern Dynasties and the Western Regions. Sino-Platonic Papers No. 131 March, 2004. Dept. of East Asian Languages and Civilizations, University of Pennsylvania.
La Tombe con cavallo a Vicenne, Montidel, MontidelMatese.it, 2007Miltenova, N. (1993). I Bulgari di Gallo Matese. Rome: Passaporto Editore.
Лангобардите,_гепидите, панонските и алцековите българи, стр.20
Христо Маджаров, „Златна България“, издателство Алфиола, 2016 г., стр.91
Miltenova, N. (1993). I Bulgari di Gallo Matese. Rome: Passaporto Editore
Приск, Византийска история; превод на английски от Джон Бъри
Йорданес,
„Българите са народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът“,пише Магнус Феликс Енодий, през 486 г., епископ на Павия (Италия),летописец и автор на над 500 произведения.
През м. април 2017год. в Южна Осетия гражданите гласуваха в референдум за връщане на името на държавата си-Алания.След разпадането на СССР,те бяха включени в границите на Грузия,за което бе пролята доста кръв.
Около 81,5% от гражданите на република Южна Осетия подкрепиха преименуването на страната на „Държава Алания“, предаде тогава агенция РИА Новости, цитирана от "Фокус".Срещу инициативата са се обявили 18,5% от гласувалите.
Република Северна Осетия – Алания, e република в състава на Руската Федерация, разположена е в Северен Кавказ.Официалното название на алански е: Республикæ Цæгат Ирыстон – Алани.
Аланите,както и българите са народ от Античността и Средновековието. През І век пр. н. е. те са споменати за пръв път от Страбон в неговата “География” с името Аорси. В китайската хроника “Хау Ханшу” от ІІ век страната им е наречена Аланляо.
Аланите са източноирански народ, клон на сарматите и близки до масагетите. Аланите са важни за нас, българите поради факта, че векове наред те са били съсед на част от българите в Кавказ. Те са част както от Стара Велика България, така и от Дунавска България.
Не е тайна,но не се пише и не се учи, че много алани идват южно от Дунава заедно с българите на Аспарух, като участват в изграждането на Първата Българска Дунавска Империя. Алани се заселват в България и по времето на Втората Българска Империя при Цар Теодор Светослав (1300 – 1322).
Думите Алан и Ирон се извеждат от Ариан, което на авестийски и санскрит значи Благороден,(Арии,арийци,което се превърна в мръсна дума от истериите и престъпленията на Хитлер).
През вековете те са били наричани с различни имена: аси, ази, ас, ос.
През 555 Захарий Ритор изброил 15 народа, които живели на север от Кавказ. Между тях той посочил само българите, които имали градове и аланите, които имали 5 града. Затова сега чеченците говорят,че сме една кръв.
Всички останали народи са номади. Българи и алани са съседи векове наред, но и имаме сходен бит, култура и дори език. Любопитен факт е, че националните носии на съвременните алани,осетинци, особено мъжкото облекло, силно приличат на българските. Има и доста думи с общ корен в двата езика.
https://bojanapankov.blogspot.com/2017/10/blog-post.html
Олга Киевска може да е от български произход. Застъпниците на тезата се аргументират с езиковата близост между старото име на Псков – Плескау и това на старата българска столица Плиска. Тезата е спорна, както поради несигурните и смятани за фалшифицирани късни източници от 19 в., така и поради факта, че при царуването на Олга, столицата на Българската държава е била Преслав (от 893 г.), а не Плиска.[7] Изворите, използвани като доказателство за тезата са следните:
- Родословец русских князьей, наричан и Государев родословец, от свода на Новый Владимирский Летописецъ от XV в., открит в 1887 г. от архимандрит Леонид, настоятел на Троицко-Сергиевската лавра, и публикуван на следващата година, дословно е записано:
Игоря же жени в Болгарѣхъ, поятъ же за него княжну именемъ Ольгу. И бѣ мудра велми.[8][9] (Игор взе жена от българите, която за него /за него, защото както сочи приведената по-горе „Повѣсть времяньныхъ“ тя му е доведена в 903 г. с името Елена/ бе наречена княгиня Олга. И бе тя мъдра много.)
В Летописец руских царей отново е записано, че не само са довели княгинята от „Плискова“ (старата столица Плиска), но и че тя е била начетена (нещо изключително рядко дори за мъжете, а камо ли за жена в тази епоха и столетия след нея, и практически невъзможно за обикновена варяжка или селянка), вярваща християнка, и с управленски умения на държавник:
Приведоша ему (Игоря) жену из Плискова, имѣнемъ Олгу, остроумицу и коренъ и основание вѣре християнской и нашъ вождъ.[10][11][12][13] (Доведоха за него /за Игор/ жена от Плисков, именуема Олга, начетена и корен и основа на християнската вяра и наш вожд.)
Възможно е Олга да е нарекла основания от нея град на родния си.[14] Проучванията му също показват, че първото поселение тук изчезва напълно след унищожителен пожар, случил се около 860 г., т.е. повече от 20 години преди раждането на княгинята, което може да се изчисли приблизително въз основа на сведенията за възрастта ѝ при посещението в Цариград през 945 или 957 г., когато тя вече е в напреднала възраст, от годината на сватбата ѝ през 903 г. и от кончината ѝ на 11 юли 969 г. От началото на X в. датират първите семпли строежи от повторното заселване на това място, което става повече от 40 години след изчезването на първото селище.[15]
Тези летописни свидетелства както и възможността името, с което княгинята е известна в Русия, всъщност да е прозвището ѝ, идващо от „Олгову невесту“, т.е. „невестата, която доведе Олег“, както е описана сватбата ѝ според хрониките, подкрепят становището, поддържано от руски историци.[3] От руските историци, поддържащи българския произход на княгиня Олга, се откроява Д. И. Иловайский в труда си Вероятное происхождение св. княгини Ольги.[16][17] и български автори [18][14][9], че княгинята е знатна българка [18][14][9][3][17], подхождаща на ранга на руския княз българска княгиня от старопрестолния град Плиска, притежаваща приписаните ѝ от летописите възпитание, християнски познания и държавни умения. Държавническите и дипломатическите си умения Олга проявява пълноценно през годините, в които тя управлява княжеството първоначално като наместник, а впоследствие и като регент. Княгинята дълбоко познава и умело пропагандира християнството, както пишат за нея, което е невъзможно да се изучи с една визита в Цариград, нито посредством случайни низши проповедници, а единствено чрез години на обучение, прекарани в някой християнски просветен център, какъвто по това време освен Константинопол и Рим, където не може да се обучава едно момиче от простолюдието, без това непременно да остави следа, е единствено българският царски двор или някой поддържан от подобен двор манастир, каквито на север от България няма. Това води до заключението, че княгиня Елена-Олга е внучка на Борис I, дъщеря на цар Симеон Велики или племенница на последния, родена от друг син или дъщеря на княз Борис I.[14][19][20][21]