Най-тъмните и най-заплетените страни на културната и политическата история
на нашия народ, с която са вършени и продължават да се вър-
шат най-много манипулации:
Комлекса от въпроси, свързани с
етническатата му принадлежност, с неговия произход, с него-
вите културни традиции и с неговата национална идентичност.
Или с други думи въпросите, които повдига един друг бълга-
рин, за когото се приема с повече или по-малко основания, че е
централната личност на българското възраждане – Паисий Хилендарски.
т тази година Вулгарис пренася дейността си
в Русия в служба на руската императрица Екатерина Велика,
отначало като неин библиотекар и съветник, а в 1775 година е
ръкоположен за Славонски и Херсонски архиепископ със седа-
лище в Полтава. На този пост, който е на второ място в йерар-
хията на руската православна църква след патриарха, Евгений
Вулгарис, но вече под името Евгений Булгарский или Булгар,
се задържа до 1778 година, когато го предава на своя ученик и
съгражданин Никифор Теотоки и продължава дейността си в
Санктпетербург като автор на научни трудове, действителен член
на Императорската Руска Академия на науките, съветник и
сътрудник на Екатерина Велика. В 1803 година се оттегля в
Александър-Невската лавра в руската столица, където умира и е
погребан в 1806 година.
Макар и всички тези данни за Евгений Вулгарис да намират
своето потвърждение в биографиите за него, чиито автори са не
само гърци, но също французи, немци, и дори руси, подроб-
ностите от живота му се предават по твърде различен начин и в
твърде различна светлина, а някои от най-важните моменти в
живота му се премълчават от всички автори, за някои от него-
вите постъпки и причините за тях или не се споменава нищо,
или се изказват уклончиви и общи предположения. Това засяга
на първо място връзката му с цариградската патриаршия и най-
вече неговия разрив с нея и причините за този разрив – а в
случая се касае очевидно за сериозен конфликт, вследствие на
който Вулгарис завинаги напуска родината си. И конфликтът
трябва да е бил много голям, за да не бъде забравен от цариград-
ската патриаршия и след четвърт хилядолетие – което се вижда и
от нейното резервирано отношение към юбилейните тържества
в Корфу през миналата година, при които той, противно на
очакванията на гръцката общественост, не бива канонизиран за
светец. И то въпреки застъпничеството на руския патриарх
Алексей, който дава висока оценка на заслугите му за право-
славната църква. Според сведенията на гръцките му биографи,
Вулгарис пише укорително и оскърбително писмо до патриарх
Кирил V, който от три години вече не изпълнява длъжността глава
на гръцката църква и не може да бъде обвинен за виновник за
променените условия и за новото отношение към него и негова-
та дейност. Но това писмо не се публикува никъде и за съдър-
жанието му, както и за причините на гнева у Вулгарис, можем
само да гадаем. Наистина, някои от биографите му се опитват
да обяснят разрива със субективни причини у самия него – неговата
мнителност и мания за преследване или недооценяване на заслуги-
те му, както и неговия твърде несговорчив („непокладистый“)
характер. Но също и с идеологически различия във възгледите –
а по този въпрос гръцките автори предпочитат да мълчат.
Размисли около един юбилей 5
Ако и гръцките автори да мълчат, толкова по-красноречиво
говори за него Паисий Хилендарски – негов съотечественик,
съвременник и съсед по манастир. Защото именно Евгений Вул-
гарис е адресантът в посвещението на книгата му, което днес
знае всеки българин и което е използвано тук като мото на
статията. И това посвещение има тъй универсален характер, че
досега никой от безчислените изследователи на Паисий и на
неговото дело не е забелязал, че този адресант е една конкретна
личност – при това една от най-известните личности в кул-
турния ландшафт на Балканите през ХVІІІ век, хвърлила своята
сянка далеч извън техните предели и надживяла с векове епо-
хата. И Паисий е този, който е могъл да разбере най-добре
проблемите в характера на своя сънародник, чието понижено
самочувствие идва единствено от това, че не е „достатъчно грък“.
Дори когато съвременниците му го превъзнасят като „втори
Платон“, това не го успокоява и той иска да бъде „по-грък от
гърците“ – а това е комплексът за малоценност, тъй характерен
за всеки ренегат, който знае дълбоко в душата си, че каквото и
да прави, никога няма да бъде считан от инородните си съвре-
менници за равностоен.
И да не се публикуват документите, свързани с разрива на
Вулгарис с цариградската патриаршия, причините за този раз-
рив ще открием в съчиненията му, отразяващи точно неговите
възгледи и идеи. А едва ли може да съществуват по-големи про-
тиворечия от тези между застъпваните от него хуманистични
принципи и толерантност, които той извлича от старогръцката
философия и от своите образци сред съвременните философи,
на първо място Волтер и Джон Лок от една страна – и ретро-
градното богословие на цариградската патриаршия от друга
страна. Трудно може да се намери и друго място, където т
https://www.otizvora.com/files2015/tschilingirov//atch-evgeni_vulgaris_razmisli_okolo_edin_yubilei.pdf
